Писаници

О, бела чао, бела чао…

Всяка година в края на април италианците официално отбелязваха деня на своето освобождение от фашизма през 1945. През 2003, за първи път от 58 години насам, това не стана. Силвио Берлускони се покри. Казано по-културно – той стана incommunicado. Една от италианските партии е наследница на фашисткото движение на Мусолини и открай време страни от празника. Казва, че той е „монополизиран“ от комунистите, чиито партизани навремето влязоха в Рим, пеейки „О, бела чао, бела чао, бела чао, чао, чао!

Преди да се прехвърлят на територията на ботуша, американците дебаркираха в Сицилия. С помощта на Джузепе Бонанас, американец от сицилиански произход. Той емигрирал в САЩ през 1922, когато Мусолини така разпердушинил мафията, че тя живна едва когато американците донесоха демокрацията. Бил млад, красив, с високо чело, римски профил и известна прилика с Марлон Брандо. В САЩ Джузепе станал Джо и открил, че докато Мусолини прегазва с еднаква безогледност партиите, Мафията и Коза ностра, в правовата държава можеш да оглавиш престъпен синдикат и да останеш недосегаем, ако имаш добри адвокати. Агентите на ФБР били непрекъснато по петите му. Но съдът само успял да глоби Джо за отказ да отговаря на въпроси… Издигнал се и станал „il capo di tutti capi“ (шеф на всички кланове), заемайки мястото на Ал Капон (у нас го пишат Капоне) през 1931, когато Капон бил затворен за неплатени данъци.

В съда Джо Бонанас отговарял, че е venture capitalist (така влязло в обращение понятието „рисков капитал“, което днес е известно на всеки финансист). Изобретил прането на пари. И двойния ковчег, в който трупът на убития се полага под трупа на починалия от естествена смърт.

Джо Бонанас умря през 2002 от естествена смърт – забележително постижение в престъпния свят. До края на своя 97-годишен живот той искаше уважение и се огорчаваше, че го наричат „Джо Банана“. Озаглави автобиографията си „Човек на честта“, нарече клановете „комисии“ („да ги управляваш е като да управляваш държава“).

Марлон Брандо…

Марлон Брандо бил проявил уважение, пресъздавайки образа му на екрана. Също и Марио Пузо, който романизира живота му в „Кръстникът“. В първоначалния текст на романа имало епизоди как чрез италианския клон на мафията той помогнал при десанта в Сицилия, но хора, неуважаващи патриотизма, му ги съкратили.

Когато американците се прехвърлиха от Сицилия на „ботуша“, комунистите-партизани ги превеждаха през италианските планини. Но в равнините нито партизаните, нито мафиозите можеха да им помогнат, когато те няколко пъти форсираха една и съща лъкатушеща река и ругаеха: „Всяка проклета река тук се казва Волтурно!“

През 1944 те наближиха Рим, но бяха спрени при Монтекасино (Monte Cassino). Там, зад дебелите стени на стария бенедиктински манастир, имаше не само бъчви с бенедиктин, майсторен от братята-бенедиктинци, а и немци майстори във войнишкия занаят. Манастирът бе подложен на ожесточени въздушни и артилерийски бомбардировки. Немците устояха 4 месеца и отблъснаха 117 атаки. Когато превърнаха манастира и градчето Монтекасино в купчина развалини, американците продължиха към Рим, където вече звучеше „О, бела, чао!“ и партизаните търсеха дучето (Мусолини) на юг и на север, за да го открият с любовницата му и да го обесят с главата надолу.

…и ратаят

Така завърши фашисткият експеримент на Бенито Мусолини (1883-1945), син на селски ковач, някогашен ратай, който измисли летните младежки бригади, показа на Хитлер какъв инструмент за политически натиск и вземане на властта са военизираните формирования (Fasci di Combattimento); който пръв се сети да впрегне футбола за разпалване на национализъм; който смаза мафията и който, според граф Чано, като видял, че фюрерът му посочва стол пред бюрото си, но бюрото е на платформа и фюрерът ще го гледа отгоре надолу, моментално съобразил да седне свойски върху бюрото на Хитлер.

После думата „фашистки“ стана прилагателно за десните диктатури. Те бяха антидемократични, антимарксистки, антипарламентарни и понякога антисемитски. В мигове на безпътица, корупция и престъпност техните водачи обещаваха „нов ред“. Заплашваха цели народи с наказание. Даваха простичко обяснение за сложния свят:

„Монархизъм е синът да управлява; гнилата плутокрация е парите да управляват. Болшевизмът е класова борба, парламентаризмът е междупартийно боричкане. А ние сплотяваме нацията – един водач, един народ, работа и хляб за всички!“

През 1945 Италия се сбогува с фашизма, през 2000 – с комунистическия ежедневник „Унита“, през 2003 – с празника на освобождението от фашизма. И какво от това? И какво значеше „чао“? Баста!

 

 

В. „Сега“, 30 април 2003 г.