Quod erat demonstrandum – казвахме накрая и оставяхме тебешира при големия пергел и ъгломера до черната дъска. В час по геометрия някогашните ученици доказвахме теоремите, завършвайки със съответния латински израз; не е за вярване.

Това беше отдавна. Сега не доказвам, а разказвам. Нещата, които не разбирам. Например как така на страница 132 от сборника „Жития на поети“ пише:

„Ужасно съжжение ще налети от небесата и огнена вихрушка ще изпепели Световния търговски център…“

Не разбирам как американският писател Доктороу е написал тези редове през 1984 (17 години преди тарана в кулите близнаци на 11 септември 2001).

И от живопис не разбирам. Вкъщи не държа картини; да виждам една и съща картина ми е все едно да слушам безспир една и съща мелодия, колкото и хубава да е. Прозявам се, когато изкуствоведите ми обясняват, че „Салвадор Дали синкретира фройдистката филогенеза на подсъзнанието с марксистката онтогенеза на историческия материализъм“.

Сега ще разкажа за две от картините на Салвадор Дали. Първата нямаше да я видя, да не беше в София вицепрезидентът на САЩ Дан Куейл. Пред храма „Св. Александър Невски“ множеството скандираше „Ю-ес-ей, ю-ес-ей!“; а Дик от вицепрезидентската свита се дивеше:

– Smash! Smashing!

Попита ме зная ли как са инструктирали американската охранка и аз, да не го разочаровам, казах не – и изслушах за N-ти път вица (ако застрелят президента, охранката да застреля вицепрезидента Дан Куейл) и казах:

– Smash! Smashing!

Първата…

Полюбопитствах какъв „personal assistant“ е той на Дан Куейл – речите ли му пише, що ли, а той финтира като баскетболист: приличал ли ми на еврейски яйцеглавец (а Jewish egghead). За да не сгазя с политическата коректност, казах, че не, той не ми прилича на яйцеглавец, а на баскетболист и си прехапах езика – Дик ми стигаше до рамото, а аз (1,81 м) нямам баскетболен ръст. После той ме попита откога не съм бил в Щатите и аз му казах, че открай време не съм бил. Наистина не бях ходил. Предстоеше ми първото отиване и то щеше да е в Охайо и той каза, че съм луд; там нямало нищо интересно, само един бейзболист, но той вече не играел в Охайо.

Така предизвикан, търсех и намирах интересни работи в Охайо и най-интересното намерих в галерията Морз в Кливланд: картината на Салвадор Дали „Enfant Geopolitique observant la naissance de l’homme nouveau“ (геополитическо дете наблюдава раждането на новия човек; „Geopoliticus observing the Birth of the New Man“).

На тази картина една жена, неумолима като съдбата, показва на едно детенце земния глобус, но той не е сфера, а яйце с пропукваща се кървяща черупка и отвътре напира да се излюпи един мъж; лявата му ръка се подава и сграбчва Англия и Франция, отвътре той блъска с главата си САЩ, с лявото си коляно издънва Куба, а петата му ще пробие дъното на Тихия океан. Жената-съдба, по-тънка и мускулеста от покойната атлетка Джойнър, сочи на геополитическото дете една точка от яйцето-глобус. Ръката й е надвиснала над Южен Кавказ, между Черно и Каспийско море, но ако – както в геометрията – проектираме посоката, ще установим, че тя сочи България. Картината е била нарисувана през 1943.

…и втората

А през 1939 Салвадор Дали направил колажа „Фройд в полиморфна перверзия или българското дете, ядящо плъх“. Виждал съм само репродукции*. Детенцето е в бяла ризка без копчета – от онези, които неправилно наричаме поло. По ризката се стича кръвта на плъха, чернеещ се като петно с формата на брадата на д-р Зигмунд Фройд.

Детенцето ми е познато. Живеех на втория етаж в ъгловата кооперация срещу паметника на Патриарх Евтимий (сега му казват „Попа“) и ходех в училище „Св. св. Седмочисленици“. Бомбите още не ми бяха счупили пианото и не бяха разрушили училището със слънчевия часовник на фасадата (на мястото на училището после построиха спортната палата), когато в класната стая влязоха едни хора, строиха ни по височина и ни огледаха. После казаха нещо на класната ни г-жа Драганова и тя ми каза да си донеса униформата на училището „Седмочисленици“ – от черно сукно с бели гайтани, като на шопите чернодрешковци. После ме снимаха. Тогава нямаше фотосветкавици, пламваше магнезий и миришеше лошо. След месец ми подариха пет стенни календара с картата на България и видях себе си в западните покрайнини, в Добруджа имаше северняче, край Охрид – момиченце в македонска носия, на Беломорието – тракийче, и всички гледахме към медальона в центъра със снимка на момченце в бяла ризка, от онези, които неправилно наричаме поло. Симеончо от снимката, която Салвадор Дали използвал за колажа си.

* За нея ме подсети Светлозар Игов (в. „Култура“, 26 март 2004), позоваващ се на Жоржета Чолакова („Литературен вестник“, 18 септември 2002).

 

 

В. „Сега“, 7 април 2004 г.