Старецът умря на 104 години, а над морето летяха военнотранспортните самолети и докарваха в Гуантанамо пленените талибани.
По радиото казаха още, че Русия, България и Гърция щели да се разберат за петролопровода Бургас-Александруполис. Хемингуей наричаше Александруполис със старото му име – Дедеагач, и след англофренското поражение при Галиполи през 1916…
…той стоеше с раницата и гледаше как в тъмнината се задава фарът на локомотива, а на сутринта от прозорците на вагон-ресторанта се виждаха българските планини, бялнали се на слънцето, и секретарката на Нансен попита стареца дали това е сняг, а той погледна и каза: не, не е сняг; рано е още за сняг. И секретарката го повтори на другите момичета, а те в хор: не, не е сняг, излъгали сме се. Но беше сняг и после, когато започна размяната на населението, той прати тракийските българи там, в снега, и те кретаха в него и умираха…
Накрая умира и Хари, който си спомня това и така свършва разказът „Снеговете на Килиманджаро“.
Бюлетинът завърши с прогноза за времето: ниски температури.
Хемингуей делеше глупаците на летни и зимни:
Звъни се, излизаш и той насреща ти: изтръсква снега от шапката си, от устата му излиза пара и изведнъж разбираш: пред теб стои зимният глупак. Летният глупак пристига запотен и иска нещо разхладително.
След бюлетина започнаха коментарите как сме гласували през юни 2001 и какво ни е през януари 2002.
„Одисей“ и…
Нямах време да ги дослушам: в кафенето на седмия етаж на София прес Юри Жиров щеше да ме запознае с негов познат, издател, а на Юри не можех да откажа поради десет причини, от които ще спомена само първата, и тя е филмът му „Дишай“ за Русе. Издателят и Юри ми бяха пратили ръкопис на преводач от Добрич, който се беше справил добре с първите 50 страници от книгата, за която Хемингуей написал:
Навън студ, ние седим в „Льо Дом“, срещу „Ротондата“, и се греем на мангала с дървени въглища, пием горещ грог с ром и той влиза в нас като Светия Дух. Джойс и жена му разправят, че гладували, но цялата им келтска шайка е в „Мишо“. Джойс е написал дяволски хубава книга – „Одисей“. Проклети ирландци, все трябва да хленчат.
Ние не знаехме, че 7-те рома в „Льо Дом“ били по 28 грама, не 100-грамови, както в „Бамбука“ до Софийския народен театър, и после ни боляха главите.
За да открие нещо за Хемингуей, Цветан Стоянов-Цвъра се ровеше в читалището на улица „Янтра“ 1 зад Орловия мост, понеже Университетската библиотека лете я затваряха, а на Народната й довършваха колоните, но Цвъра, Атанас Далчев и Николай Попов любопитствахме какво има отвъд завесата и нашите преводи излизаха в стохилядни тиражи и се продаваха под тезгяха, а сега, ако „Одисей“ все пак излезе, ще е в неколкостотин бройки, понеже няма да заинтересува драгия зрител, когото по Нова година питаха: с какво се сурвака: (а) – сурвакница; (б) – бухалка; (в) – точилка?
…загубеното поколение
Мадам Стайн нарекла „едно загубено поколение“ Хемингуей и връстниците му, преживели Първата световна война, а той се ядосал – всякога някъде има някое пожертвано поколение. Задрасквал в текста си думи като свобода и демокрация, които звучели фалшиво. Прилагателните – също. Напук на граматиката – и предлозите: нали бил военен кореспондент, свикнал да пише телеграми. „Можеш да съкратиш повечето от написаното, но ти го знаеш и съкратеното ще се усети“ – вярвал той. На Дарданелите бил с армията на победителите; в Испанската гражданска война – с победените, но разказал и за техните зверства. „Защо, Ърни – питали го. – С кои си? Нямаш ли позиция?“
Преди Салвадор Буено да отнесе моите преводи в къщата на Хемингуей край Хавана, която така и не видях, понеже не ми се отвори път до Куба, първото ми писмо започваше като „Аз съм българче“:
Аз съм българин и превеждам Вашите книги. Старецът Сантяго, преди да закачи големия мерилин, вижда, че птицата кръжи над ято летящи риби, подгонени от делфини, но…
– Но не са делфини; казах го и на Иван Кашин, най-добрия ми преводач. Добрият преводач пита. Не са делфини, а дорадос, само че Сантяго ги нарича риби-делфинки.
Не, не съм управлявал скиф, като на Сантяго, само гнилото корито клас „пират“ в Созополския залив и от брега ми се смяха, когато вятърът ми отвя баретата, тя се понесе по вълните и аз качвах на зигзаг срещу вятъра да си я взема и после с Коко Джамбазов, когато катамаранът, който той сам си построи в дворчето на Околовръстното шосе, се понесе към Биволята, скалите, които вълните ту заливат, ту оголват, и аз, вместо да му помагам, си мислех как дядо ми Димитри Тракидис, на чието име е местността Траката северно от Варна, е заобикалял Биволята с гемията си с дървени въглища за мангалите в Цариград.
А сега си мисля: с какво се сурвака?
В. „Сега“, 23 януари 2002 г.