Предговори

"За кого бие камбаната", изд. "Народна култура" 1979 г.

Човекът, който хвърлял по-голяма сянка от себе си

Предговор към „За кого бие камбаната“ от Ърнест Хемингуей, изд. „Народна култура“, 1979 г.

— Спомняте ли си за НАНА?

— НАНА… хубаво име, но коя беше тя?

НАНА е название, образувано от инициалите на „Асоциация на североамериканските вестници“ (North American Newspapers Association). Тя има директори и заместник-директори, виждала е името си напечатано хиляди пъти, манипулира с парите и истината по-вещо от Нана на Зола. Забележителна е и с това, че Хемингуей беше неин кореспондент в Испания през войната и така написа дописки, които се сочат като добри, филмов сценарий, който е преценяван като среден, една пиеса, считана по-скоро за слаба, и една книга, без която световната литература сега нямаше да бъде такава, каквато е. Тази книга е „За кого бие камбаната“.

Вечерта на четвърти юни 1937 година в Карнеги хол — Ню Йорк, влиза Хемингуей, за да говори пред Втория конгрес на американските писатели. Пристигнал е от Испания, откъдето два месеца е изпращал кореспонденции и за първи път говори публично. Решил е да говори, защото темата му е „Писателят и войната“. Споменава накратко за масовите убийства, извършени от фашистите в Мадрид, отказва да навлезе в подробности, като обяснява: „Може би бих пробудил у вас ненавист. Но не това ни трябва сега. Трябва ни друго: ясно да разберем фашистката престъпност и как да се борим с нея. Трябва да разберем, че тези убийства са дело на един опасен насилник — фашизма. А насилникът може да се усмири само по един начин — със сила.“

Преди това, в края на 1936 година, той успява лично да събере 40 хиляди долара за санитарни коли и медикаменти, през януари 1937 става председател на комитета за медицинска помощ на „Американски приятели на испанската демокрация“. Названието на организацията говори какви са позициите на Хемингуей.

Това са простички факти — заслужава да си ги припомним, защото те понякога остават затрупани под лавина от тълкувания на „За кого бие камбаната“. Тълкувания, изграждани върху паралели от света на метафизичната символика: Анселмо бил морална мяра, както Кент и Крал Лир; мостът бил като отбранявания от младия Хораций на река Тибър; операцията за задържане на фашисткия противник — битката при Термопилите. Сърдещият се Пабло бил Аякс, а Робърт Джордън — Ахил.

„Някои писатели имат щастието да видят истината и да я предадат вярно, след това се намират такива хора, които влагат несъществуващо значение в думите им“ — казва самият Хемингуей. Неговата цел е да каже истината.

Нарисуваната в романа картина на живота — а това е преди всичко военното ежедневие — е сложна и противоречива — пише Константин Симонов в предговора към съветското издание на „За кого бие камбаната“. В тази противоречивост се отразява и реалната противоречивост на онова, което става, и противоречивостта във възгледите на самия Хемингуей.

В лагера на републиканците, заедно с които се сражава неговият Робърт, има много неща, които Хемингуей не приема, отхвърля. Но той съзнава, че комунистите са единствената сила, способна да се противопостави и на испанския фашизъм, и на немския и италианския фашизъм, които го подкрепят. Същевременно Хемингуей, чрез Робърт Джордън, се вълнува от проблемите, свързани с подчиняването на личността на колективната воля и обществената необходимост.

Някои страници от „За кого бие камбаната“, особено тези, които съдържат сцени от партизанския живот, са написани натуралистично и с лексикална грубост, непривична за литературните традиции в редица страни. Но всеки, който прочете книгата, ще види, че тази грубост е органична, а не самоцелна. Вярно е също, че откровеността, с която са описани сцени от любовта на Мария и Робърт, е далеч от традицията на редица литератури. Но с тази откровеност се срещаме само тогава, когато писателят разказва за добрата, всепоглъщаща сила на любовта. Там, където той описва неемоционални приключения, е пределно лаконичен и клинично сух.

Грубостта прави повествованието да звучи вярно, откровеността — чисто.

Но правдиво ли е всичко, което се съдържа в романа? В него има толкова исторически събития, имена…

Само един пример — партизаните си говорят, че Ибарури е изпратила сина си на безопасно място в СССР.

Във Волгоград, недалеч от вечния огън в памет на онези, които извършиха „сталинградското чудо“, има прост паметник, под който е погребан командирът на картечна рота, героят на Съветския съюз старши лейтенант Ибарури. Това не е единственият случай, в който Хемингуей не е точен.

А може би все пак е точен. Защото той не хроникира фактите, а предава един разговор между партизани, които действуват в тила на противника, откъснати са, нямат информация, имат различна степен на политическо развитие.

Това, което те говорят, може да не е истина. Но че говорят, е истина.

„Задачата на писателя не се изменя — казва Хемингуей. — Тя е винаги една — да пише вярно. И след като си открил кое е вярно, представи го така, че то да стане част от жизнения опит на човека, който го чете.“

В планините на Гуадарама е „Долината на падналите“. Там Франко е издигнал паметник с грамадни размери. 150-метровият железобетонен кръст се вижда от 30 километра. Ако беше с още десет метра по-висок, сигурно щеше да се вижда от 35. А истината за Гражданската война, разказана честно, се вижда от целия свят. Не помага на паметника и франкисткият надпис „На всички паднали“ — тоест и едните, и другите. Въпреки височината си паметникът не е монументален. Той е просто голям…

И така, кръстът край Мадрид при хубаво време се вижда отдалеч, а не убеждава и отблизо; литература, която да оправдае фашизмът, няма — както предвиди Хемингуей, има само имена, забележими само под лупата на библиографа. Колко дребен се оказва, значи, този кръст!

Романът „За кого бие камбаната“ е реквием за падналите за свободата в Испания. Действието се развива през 1937 година и Робърт Джордън мисли, че ако сега настъплението не успее, ще успее следващото; той не знае как ще свърши войната. А Хемингуей знае, когато описва този епизод. Когато той завършва книгата през 1940 година, Чехословакия вече я няма на картата, Полша е окупирана, Англия и Франция маневрират, като се надяват, че фашизмът ще насочи своя удар единствено на Изток. Излиза, че фашисткият метеж през юли 36-а година в Испания е бил тревожен сигнал. С него прологът на Втората световна война е вече написан.

Една забележителна тема, една забележителна книга, един забележителен писател. Разказаната истина става част от нас.

Някои мислят, че митът за личността на Хемингуей е по-голям от писателя Хемингуей. Излиза, че Ърнест хвърля по-голяма сянка от себе си. „За кого бие камбаната“ показва колко голям е писателят Хемингуей със своята правдивост.

Димитри Иванов