Преджапах локвата пред павилиона за вестници и видях на витрината „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг. Разлистих книгата. Цена 9 лева. Златна колекция на ХХ век. Продава се само заедно с „Дневен Труд“ или „24 часа“. Превод: Димитри Иванов. Отпечатана в Германия. Всички права запазени.

Ами моите права, бе? От кумова срама да ме бяха питали давам ли им превода си.

Па си рекох: карай да върви, Джимо. Потил си се над „Повелителят“ и над „Калки“* и над десетки други книги не за пари, ами за да се четат. И още се четат. Неколцина читатели даже се закичиха с прякор или електронен ник Калки. Разгеле – имаш повод да разкажеш за стареца от Солсбъри.

Когато го видях, той още не беше получил Нобеловата награда за литература, но вече беше написал The Spire (за стрелата на катедралата в Солсбъри) и The Lord of the Flies. После преведох романа „Повелителят на мухите“.

Старецът (Уилям Голдинг) участвал в потопяването на крайцера „Бисмарк“. Иначе превеждал от старогръцки. В неговия роман на един необитаван остров се разбива самолет, евакуиращ англичанчета. Пилотите загиват, децата оцеляват и трябва да се оправят сами.

Островитянският жанр е много английски. От Робинзон Крузо насам. Приключения на пустинни острови – много. Но не и такива като в „Повелителят на мухите“. Там малките крушенци се самоорганизират, гласуват за лидер. С очилата на очилаткото запалват огън и дежурят за поддържането му, та някой кораб да забележи дима.

Но детската демокрация се изражда в диктатура. Децата преиграват човешката история обратно на часовниковата стрелка до мрака на дивачеството.

Велзевул, повелителят на мухите, се смее сатанински. Защото и доброто, и атавистичната злина са вътре в нас, а ние се заблуждаваме, че доброто е в нас, злото – в другите.

Пътят към разцивилизоването е къс, каза старецът от Солсбъри. Тогава светът отбелязваше 40 години от унищожаването на Хирошима и Нагасаки и аз не зная какво щеше да каже старецът сега, когато светът се пита кога ли ядрено оръжие ще попадне в ръцете на терористи.

Би Би Си излъчи кадри от филма на Джон Пилджър за Уилфред Бърчет, австралийския журналист, който пръв пристигнал в Хирошима, седнал на развалините, извадил своята портативна „Хермес-бейби“ и започнал репортажа си: „Пиша това като предупреждение към света.“

Искаше да ми я подари тази „Хермес-бейби“, а аз му казвах, че не я искам, щото сигурно е радиоактивна, а той се смееше.

Уилфред пристигнал в Хирошима с влак. След ядрения ад влаковете се движели, а в България след наводнението някои спряха.

Най-хубавият японски филм за Хирошима премълчава кой е пуснал бомбата. Иззад радиоактивната гъба надничат зловещите идоли на злото. Не се присмивайте на наивно изографисаните дяволчета в Рилския манастир; не ги сравнявайте с фреските в Сикстинската капела, където злото не е изобразено.

Ключът към заглавието („Повелителят на мухите“) е скрит в една преводаческа история. Преводачът е Гьоте. Той мислел за евреина раби Йешуа (по-известен с гръцкото си име Иисус) и за Велзевул (повелител на мухите на староеврейски), по-известен като Мефистофел, властващ също над плъховете, дървениците, въшките, боклука и съдържанието на септичните ями.

Мефистофел влязъл в стаята на доктор Фауст през вратата и трябвало да излезе пак през нея, не през прозореца (злият дух трябва да излезе оттам, откъдето е влязъл). Но нарисуваната на пода пентаграма го възпирала. Пентаграмата е с пет лъча и е свързана с името на Иисус, което е с пет букви. Мефисто се оказал в плен на доктор Фауст. Приспал го, повикал един плъх да прегризе един от ъглите на пентаграмата и така се освободил. По-нататък знаете. Детинската мечта на доктор Фауст довела до злодеяние. Както и детската демокрация на пустинния остров.

Старецът от Солсбъри казваше да не се присмиваме на децата. Но ах, тези български литератори!… Всяка година през август, за някой и друг грош, те захранват вестниците с „кандидатстудентски бисери“.

Във вестниците, които купих от павилиона, прочетох, че ще получим един милион помощи за наводненията. Ала ни напомняли да дадем два милиарда долара – за самолети и вертолети, ракети и корвети.

Едно време също имаше природни бедствия. Трудоваците оправяха мостове, пътища, жп линии. Те помагаха стократно колкото сегашните строителни фирми.

Строителните войски ограмотяваха циганите. Даваха им професии от зидаро-мазач нагоре. Подготвяха ги за живота. А повелителят ни повели да ги разтурим.

–––

* Димитри Иванов е редактирал и е автор на предговора към романа „Калки“ от Гор Видал, изд. 1979 г. (бел. ред.).

 

В. „Сега“, 10 август 2005 г.