Беше „Лукановата зима“, Кашпировски правеше заклинания по телевизията. Преди да вляза в „Шератон“, видях пред църквата тълпа, която крещеше „Чудо!“, защото един си захвърли патериците, а друг стана от инвалидна количка и проходи. Нямаше смисъл да гледам повече мистификации и влязох, за да се запозная с американеца. Когато ме покани по телефона, той не каза, че е американец, но на визитките, които ми беше изпратил, пишеше, че е „си-и-о“ (chief executive officer) на една телевизионна компания и президент на втора, и двете с адреси в САЩ. Пристигнал бил за „голям телевизионен проект“. По телефона гласът му звучеше школувано, може би прекалено. Когато ме посрещна във фоайето, видях, че гласът му отговаря на външността – толкова консервативна, че чак старомодна. С бяла риза и тъмен костюм, много висок, с тесни рамене и изправен като върлина за разлика от повечето високи хора, които са склонни да се прегърбват. Бях приел поканата му нашата бизнессреща да е в „Шератон“, а не в телевизията на „Сан Стефано“, понеже там вонеше на тоалетни.

Вярно ли е, че по Worldnet съм бил водил от София телевизионния мост с Джефри Сакс от източноевропейските столици? Вярно беше; тъкмо беше излязла модата на телевизионните мостове. Но неговият проект бил по-голям. Мост между повече столици. И не от телевизионни студия, а от стадиони. Преподобният Муун на стадиона в Манила; ние – на най-големия софийски стадион. Той ще докара техниката. Аз да нямам грижа за парите. Доброто дело заслужава добро възнаграждение. И докато се усетя, даде знак на двамата сервитьори зад нас и те сложиха пред него и пред мен по едно блюдо, покрито с метален капак – полусферична камбана. Обясни, че той лично бил инструктирал готвача, даде втори знак и сервитьорите и те – с драматичен замах – вдигнаха камбаните над главите си. В подносите имаше сандвичи с краставица. Кой ще прочете молитвата, той или аз? Нима аз не зная молитви? Той ще ме научи. Напротив, и „Аве Мария“ и „Патер ностер“ ги зная, даже на латински ги зная, щото съм ги казвал по 23 пъти на ден в пансиона. Но – сори, мистър – нямам навика да се моля в ресторант. Вие се молете, сър, пък аз ще изпуша една цигара. Колко жалко, че разрушавам своето тяло. Аз и с алкохол го разрушавам… Още по-жалко, натъжи се той. Защо не опитам сандвичите с краставица. Може би краставиците са екзотични в тази страна, но те са отличен зеленчук.

Краят на глупавото положение, в което бях попаднал, не е интересен, затова ще го претупам (обадих се по телефона, после казах, че спешно ме викат на работа) и ще разкажа за други свои гафове. Но преди това нека обясня, че имам памет за физиономии, гласове, дори за походки, ала хич ме няма за имена. Когато навремето се срещнахме стари казармени другари и видях станалия вече изтъкнат преводач Борис Мисирков, аз казах „Здрасти, Пуйков“ и после се чудех защо, колчем кажа Пуйков, всички се смеят, а той най-много.

Но не всички са като Мисирков. На един прием, когато още ходех по приеми, срещнах Андрей Луканов.

– Какво правиш, Джимо?

– Гафове.

– Защо?

– Защото – намеси се Тома Томов, – аз дърпам Джимо за ръкава, а той продължава да вика на Татарлъ господин Татарчев.

Наобиколиха ни хора да питат Андрей защо е толкова весел.

– Заради една весела грешка – престана да се смее той. Следващата ми грешка беше тъжна и говори зле за маниерите ми. Томата отново ме задърпа за ръкава, когато започнах да споря с Емил Кюлев и да му казвам да слуша, понеже банкерите като него са повече от журналистите като мен.

Той първо погледна към Андрей, после ми отговори:

– Добре. Разбрах.

Не разбрах защо първо погледна към Андрей. И никога няма да разбера.

Андрей и Лили ми бяха обяснили как „първо измиваш лимона с твърда четка, после, с остро ножче – една обелка от кората и я напъхваш в бутилката „Московская“, после – бутилката във фризера. И че за 10 лева техните деца ще ми пастират колата по-добре, отколкото за 20 лева в сервиза. Това беше занятие с възпитателна цел и то протичаше в гаража на ул. „Латинка“, пред който после застреляха Андрей.

Не бях близък с него, но разговаряхме надълго и широко пред камината.

– Сорос ми каза, че глобализацията“ – започнах аз.

– И на мен го е казвал – прекъсна ме той. – Но глобализацията накрая ще доведе до единна световна валута и тогава край на спекулациите, край на соросците. Валутните бордаджии ще си търсят работа зад гишетата. Още през 1984 във „Форин афеърз“ Ричард Купър предсказа единната световна валута. И не беше първият. Всички системи вървят към смъртта си. Бавно развиващите се – бавно; бързите – бързо.

Вие как мислите?

 

 

В. „Сега“, 2 ноември 2005 г.