Жени Божилова каза:

– Джимо, я да преведеш „Повелителят на мухите“.

– Ще я преведе, аз ти обещавам – отвърна вместо мен Тодор Вълчев, който тогава превеждаше „Писма от земята на Марк Твен“.

На Тошо хобито му беше да обещава като политик. И да те кани в собствената ти къща. Вратата на „Латинка“ 15 се отвори, показа се Николай Хайтов, мъжът на Жени, и Тошо продължи:

– Николай, влизай, не се стеснявай! Има и за теб.

Имаше. Ракията на Николай не се свършваше, пращаха му армагани. Някои от тях бяха особени – еди-кой си дядо, докато пасял козите, събирал, що планината родила, ама не го откъсвал, нито събирал окапалото, а само това, което от само себе си се отронва, че да не е нито недозряло, нито презряло, и всяко диворасляче пускал в торбичката, след като го оглеждал от всички страни; накрая тройната препеченица – в буренце, дето това ще му е славният край, понеже след десетина години, когато го откопаят от северния рид, няма да личи, че правите му дъгички са били черничеви, кривите хвойнови, дънцата акациеви.

– Николай, това от явровското текезе ли е?

– Плановици диаматчии. В планината, дето на този нивицата му набърдо, на комшията – забърдо, трактор не мож’ завърти. После – райони с отмиращи функции. Отмиращи за умирачка напомня, та ги направиха със затихващи, ама и затихващи не е позитивно, че измислиха трето – какво беше не помня. На нас в овчарлъка ни беше силата. Пък те работническа класа и металурзи ще ни правят. Толкова ни и направиха. Виж – поразията я направихме, знаеш ли?

Николай не ми каза, че не зная. Нито тогава, нито после. Освен онази вечер, когато накладохме огън в двора на къщата му в Яврово и когато захладня и от жарта останаха само искрици, а над Родопите се показаха звездите и ние изровихме картофите от горещата пепел и те пареха, аз посегнах към ножа и вилицата и той каза, че не зная. Не зная как се ядат печени картофи. Взе един, удари го с длан, бързо, но леко, за да не го смачка, само се чу „пук“ и картофът цъфна – сипкав, димящ. И тогава Жени, аз, жена ми и синът ми сложихме парещите картофи на дъската и ги удряхме така, че да кажат „пук“.

След като пренощувахме у тях, той ни поведе към параклисчето в планината и аз пъхтях и се потях, понеже си бях наумил да правя планински крос, а той крачеше като сеньор в своите владения; по-право като лесничей, какъвто е бил. Вечерта поде прекъснатия разговор.

– Бряст виждал ли си?

– Да. Едно време. Брястовете изсъхнаха.

– И другите дървета съхнат. Или ги изсичат. Реконструиране на гората му казват, за да не казват гола сеч. Много извори пресъхнаха. Язовирите се затлачват по-бързо, отколкото си мислехме. Пред 50-те изсичахме клека, за да отворим мегдан за бора и елата. Ама те не тръгнаха към билото, даже се дръпнаха надолу, като не е клекът да ги засланя. Влезе ли трактор в гората, страшно става. В Коми така било. Тук не е Коми. Тук трябва с волове да влачиш трупите. Сега и волове няма.

– Нали трева, сено има.

– Откакто в планината няма овце, папрати и бурени загърлиха питомната трева. Тя, ако не я пасе добитъкът, чезне. Изчезнаха тлъстите пасбища.

Грийнпийс го направиха през 1971-а в Канада. Много преди това Николай бе прегърнал една безнадеждна екологична кауза. Подозирам, че тя бе причина за армаганите в бутилки от олио. Николай фактически беше станал – както сега казваме – омбудсман. Поне за част от планинците, на които им отнеха овцете, и за част от полянците, на които им изкорениха овощните градини, за да построят заводи и да отровят най-плодородната земя с тежки метали за 300 години напред. Нямам друго обяснение за армаганите. „Козият рог“ и телевизионната поредица за „Капитан Петко войвода“ още ги нямаше. На бай Васил и другите хорица едва ли им беше известно, че сборникът „Диви разкази“ има 41 издания на 22 езика (по 5 издания на турски и гръцки) с общ тираж над 800 хиляди.

Големите литературни успехи са на загубените каузи. „Отнесени от вихъра“ е хубава книга, понеже не е писана от победителите. Николай беше рицар на загубените каузи. Особено на каузата за българската реч, която българските учебници те карат да намразиш. Възхищаваше се на израелците, че са възкресили техния стар език иврит.

В рубриката си Great Books онзи ден Discovery Channel пак излъчи „Повелителят на мухите“ (Lord of the Flies), която направи Уилям Голдинг нобелист; моя превод пак го преиздадоха. Голдинг разказа как демоните се спотайват в нашите души и ни теглят към дивачеството. Едновременно с него Николай провидя как техническият напредък може да проправи пътя към разцивилизоване:

Античният воин, боящ се от възмездие свише, не съсичал врага си, когато той пие вода или когато се моли, или когато пикае.

В. „Сега“, 19 май 2004 г.