За шлагер номер едно на ХХ век за малко щяха да класират „Докато времето тече“ (As time goes by) от филма „Касабланка“*. Но в последния миг на първо място излезе „Лили Марлен“**, което е хубаво, понеже нея си я тананикаха и едните, и другите: тя стана хит на немски, английски, френски, общо на 49 езика, включително на иврит. Светът я слушаше, както слушаше репортажите на Ърни Пайл.

Простете моята недосетливост – няма как да знаете кой е Ърни Пайл. Той измисли думата „глобализация“. За него ще ви разкажа по-нататък.

TIME GOES BY; изтекоха 60-години от „най-дългия ден“ – 6 юни 1944, когато започна десантът в Нормандия.

Европейският „коментариат“ обясни на президент Буш-джуниър, че – нищо лично – Европа е признателна не нему, а на онази Америка, чието отрицание той е.

Да не се обижда и президент Путин, че отбелязаха D-day така, сякаш Втората световна война е спечелена от редник Райън, след като САЩ бяха нападнати (на 7 декември 1941 в Пърл Харбър) и сякаш преди D-day не е имало Сталинград. Имаше го; и 40 години по-късно немските и руските ветерани заедно си спомняха как е било и после захвърлихме празните бутилки и те се затъркаляха по неокосената трева на Мамаев Курган и ние се затъркаляхме по склона след тях.

Но пък кое знаме да издигнат западняците в чест на някогашния си съюзник? Съветското? Или руското, украинското и останалите?

–

Истинският най-дълъг ден е през лятното слънцестоене на 22 юни, след нощта срещу Еньовден, когато билките са чудодейни и точно в тази нощ се случват приказните неща в „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Хитлер бил мистик; той нападна СССР тъкмо в тази нощ, всъщност в 4 сутринта на 22 юни 1941, с 5.5 млн. мъже, 3,700 танка и 5,000 самолета.

Операция „Овърлорд“ в Нормандия беше със 150,000 мъже, 12,000 самолета заедно с безмоторните и 5,300 кораби, лодки и амфибийни съдове.

Ърнест Пайл бил с първите. Той и Уилфред Бърчет, който после пръв пристигна в Хирошима след атомния взрив, бяха забележителни военни кореспонденти, но с Уилфред после станахме приятели, а на Ърнест Пайл не съм му виждал лицето, но зная, че танкистите разпознавали това каубойско лице и викали: „Ърни, качи се при нас, да не те убият!“

Убиха го после – на остров Окинава, и там намериха записките му от Нормандия:

„На брега имаше два вида войници – убитите и онези, които щяха да бъдат убити… От европейците – пясъкът; от нас – кръвта, която пясъкът попиваше…

Воювахме от Алеутите, където зъзнехме, до Соломоновите острови, където се къпехме в потта си; бомбардирахме Дрезден, Либия, Крит, Додеканезите. Войната се ГЛОБАЛИЗИРА.“

Така се появи думата глобализация. Сега бойната машина на САЩ е свръхтехнологична и неспособна да решава задачи, които са й непропорционално дребни или искат невоенни решения. Издиша доктрината за две войни едновременно. И как да воюваш с шахиди, размахващи Корана? Като размахваш Библията и казваш „Моят Господ е по-голям от твоя!“?

–

Това са величествени културни паметници, но as time goes by смисълът им се променял и фундаменталистите не случайно забраняват Коранът да се превежда. В него се разказва как детето Христос направило птичета от глина, пожелало да полетят и те литнали (това го няма в Библията). А в хиндуистките писания се разказва за Христос тийнейджъра в Индия (тези години от живота на Спасителя липсват и в Библията, и в Корана). И че след като възкръснал, Христос се върнал в подножието на Хималаите заедно с Мария Магдалена, народили им се деца, „той продължил да върши добри дела и да проповядва, доживял дълбока старост и гробът му е в Кашмир“.

As time goes by фундаменталистите еднокнижници ще станат история. Все едно дали са саудитци уахабити или американски евангелизатори или ортодоксални евреи. Или пазарни фундаменталисти. Хитлеристи или сталинисти, хунвейбини или талибани. Писателят Жан-Франсоа Кан беше този, който пръв заговори за ИСЛЯМСКО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ФАШИЗМА.

Преди 60 години, когато американският любимец Боб Хоуп обикаляше света със своето шоу, на предните редове сядаха белите американски войници, зад тях немските военнопленици, зад тях италианските и – най-отзад – черните американци.

А в оня D-day, когато на пясъчно-чакълестия бряг на Нормандия паднаха 10,700 десантници, черните и белите воюваха отделно. И умираха отделно. И сега са погребани отделно.

Реката на времето отнесе спомените за сегрегацията, за D-day, за Лили Марлен, за Маржолена.

Marjolene, qui est si jolie, Marjolene le printemps s’enfuit… – бил шлагерът през Първата световна (1914-1918). Нежни са стиховете на Жан Ришпен…

Ами! Тримата, които се дървели на Маржолена, се стопили в ипритовата мъгла. Четвъртият се завърнал с дървен крак, а Маржолена – un derriere en bois – била с дървено дупе.

––

*Casablanca – As Time Goes By – Original Song by Sam (Dooley Wilson)

**1939 Lale Andersen – Lili Marlene (original German version)

***Тук се смесват няколко различни песни – много стара френска детска песничка „Маржолен“ (Marjolaine, Compagnons de la Marjolaine) и по-нов шлагер Marjolaine от 1957 г. на композитора и изпълнител Франсис Лемарк, чийто текст и музика са по стара немска песен от първата половина на XIX век „Верният хусар“, с антивоенно звучене, пята през Първата световна война, използвана и от Стенли Кубрик в неговия филм за Първата световна „Пътища на славата“ (1957). И стихове от „La Marjolaine“, пиеса от поета и драматург Жан Ришпен.

Der Treue Husar

Francis Lemarque – Marjolaine

Compagnons de la Marjolaine

В. „Сега“, 9 юни 2004 г.