Когато Евроконституцията се излюпи в петък, 18 юни 2004, в НДК вървеше изложба на Хуан Миро. По инерция го наричам Хуан, но не съм прав; той е Жоан. Ако сте забравили как рисува, спомнете си логото на Испания с червено слънце между тъмни полуокръжности.

Една от картините си той нарече „Лудостта на лютата чушка“. Нарисувана е, когато не е имало „Ю Ту“ и „Ред хот чили пепърз“.

Две момичета и едно момче разглеждаха „Лудостта на лютата чушка“. Едното момиче попита:

– Какво е искал да каже?

Спокойно! Нямам намерение да обяснявам сюрреалист ли е Миро и какво е искал да каже. Никога не обяснявай; помогни на другия да мисли и сам да си обясни! Такава е вечната поука от „Диалозите“ на Платон за познанието.

Нито то, нито изкуството са демократични. В зала номер едно след 5-те минути демокрация, когато симфониците на диригента Рикардо Мути си настройваха инструментите, той наложи диктатура. Дори в джаза импровизацията и синкопите се градят върху диктата на ритъма.

––

Виждал съм една-едничка демократична картина. Нарисуваха я двама руски „концептуалисти“. Отначало те се подиграваха със социалистическия реализъм. През 1994 направиха маркентингово проучване сред 1001 американци какви картини предпочитат. Такива, на които има обикновени хора или известна личност? Ъгловати или заоблени форми? Реалистично или абстрактно изображение? Топли или студени цветове?

В резултат нарисуваха следното: Джордж Вашингтон и трима непознати – две момичета и едно момче – на брега на синьо езеро, отразяващо синьо небе (44% от американците предпочитали синия цвят, затова 44% от площта на картината е в синьо). Нагазили в езерото изненадващо близо до хората – елен и сърничка.

Двамата концептуалисти направиха маркетингови проучвания в още страни, регистрираха чрез представителни извадки вкусовете на почти два милиарда души и издадоха книгата Painting by Numbers: Komar and Melamid’s Scientific Guide to Art, edited by Joаnn Wypijewsky; Farrar, Strauss. Те свързаха попкултурата с демокрацията, която става изборна диктатура винаги когато подлъжеш достатъчен брой глупаци.

– Разбрахме се за конституцията на Европа – каза по радиото Андрю Дъф от Европейския парламент. – Европа ще има президент и външен министър. Само че европейският керван ще върви със скоростта на най-бавната камила.

Европейската проектоконституция е като картина на концептуалист. Вграждайки предишни договорки, тя отразява всякакви (макар не всички) вкусове и егоизми (например тя не изтъкна християнската традиция на Европа, както настояваха поляците, испанците и папата).

Струва ми се, че това за бавната камила ще излезе вярно. Докато 25-те народа приемат конституцията – кой с референдум, кой с парламентарен вот, – ще изтече много вода. Защото докато традиционните партии линеят, пръкват се партии на евроскептицизма, който отдавна се изяви в Ирландия, Дания и другаде. Въпреки че Тони Блеър сполучи да разводни Евроконституцията, той не сполучи да измъкне килимчето изпод краката на британските антиевропейци и те сполучиха в изборите за Европарламент. Великобритания ще е забележително бавна камила.

––

В Полша изборите за евродепутати бяха помрачени от изпълненията на Samoobrona. Не защото нейният водач Анджей Варварина (Анджей Лепер) каза: „Нашият път към демокрация е една кражба.“ А защото 50-годишният Лепер, бивш комунист и настоящ свиневъд, освен че се представя за „полския Робин Худ“, се възхищава от Хитлер. Анджей Варварина от свинефермата е живописен пример за политическа лудост в 39-милионна Полша, докато българската политическа лудост открай време си е по-овчедушна.

Лудостта, която политическите науки и маркетингът наричат ирационален избор, е трудно изчислима, но реална величина. Милошевич казал на Холбрук да не го заплашва („Вие не сте толкова луди, че да бомбардирате Белград“), а Холбрук отвърнал: „Напротив!“

Да ти повярват, че си луд, е силна преговорна позиция. В доклада на СТРАТКОМ (Strategic Command) от 1995 има примери като кубинската ракетноядрена криза през 1962, когато MAD (Mutually Assured Destruction) означаваше да не мигнеш пред червената линия. Преговаряйки за Евроконституцията, Лондон начерта червени линии. Не застраши света, но застраши европейския проект.

Девизът на Бакунин бил: „Когато нямаш шанс, използвай го!“ А Роналд Рейгън вдъхна на Осама бен Ладен вярата, че има шанс. Рейгън се изтегли от Ливан, когато 241 морски пехотинци бяха взривени в тяхната казарма през 1983. После тайно продаде ракети на терористите срещу освобождаването на пленени американци. Той показа, че не е толкова луд и отстъпва, когато терористите са достатъчно луди.

Помни ли някой как се раждаше сегашната лудост?

 

В. „Сега“, 23 юни 2004 г.