Някой се обади:
– Джимо, гледаш ли?
– Томски, ти ли си?
– Пусни си телевизора, бе! Кисинджър! – И ми трясна телефона, доколкото е възможно да треснеш един мобифон.
Филмът бе хубав. Нищо, че не показа онзи октомврийски ден през 1972, когато Кисинджър се споразумя с виетнамеца Ле Дък Тхо (същия, който после нахлу в Камбоджа и свали чудовището Пол Пот) и Никсън, радостен, че Кисинджър е налучкал EXIT STRATEGY от Виетнам, му предложил тост от личните си запаси (при други случаи Никсън пиел Лафит Ротшилд, сътрудниците му – друго).
Миналата събота в Кан – триумф на документалистиката. Филмов разказ как някога момиченцето Александра Кери възприело завръщането на баща си от Виетнам. Сега – и да стане президент – татко й, сенатор Джон Кери, едва ли ще намери EXIT за „Джумерика“ (Jewmerica) от Месопотамия и Палестина.
Документалният „Fahrenheit 9/11“ получи „Златната палма“. Безпрецедентно! Вярно, и „Светът на мълчанието“ на командан Кусто и Луи Мал получи „Златна палма“ през 1956, но неговите подводни снимки днес ги правят по-добре, докато кадрите на „Fahrenheit 9/11“ кой и как започна Кръстоносния поход на доброто против злото никога няма да бъдат направени отново.
„Fahrenheit 9/11“ бе практически спрян за прожектиране в САЩ. Както навремето жълтият медиен магнат Хърст блокирал „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, най-хубавия американски филм за всички времена. Преди това, за да бие тиража на Пулицър, Хърст напомпал американците с патриотарство за десант в Куба. От вас рисунките, от мен войната, насърчавал той своите репортери рисувачи (документалисти?) Имал е чувство за хумор.
* * *
Кисинджър – също. Той разказа:
„Докато аз търсех EXIT STRATEGY, виетнамците и опозиционните демократи гледаха да ми забият нож в гърба. Само братята Бънди бяха джентълмени. Гледаха да ми го забият в гърлото.“
Макджордж Бънди (шеф на ЦРУ) и Уилям Бънди (съветник по националната сигурност) бяха тласкали трима президенти (Айзенхауер, Кенеди и Джонсън) към затъване в Индокитай след разгрома на френския експедиционен корпус през 1954. Те бяха десни интелектуалци от приказката за Камелот, бостънски брамини, блеснали в Йейл и Харвард.
След като Джо Макарти разгроми „левите“ сценаристи (Артър Милър, Елия Казан, Далтън Тръмбо и др.), той тръгна срещу братята Бънди (щом са интелектуалци, значи са леви). Звездата на Уилям Бънди залезе и той оглави сп. Foreign Affairs, когато Кенет Гълбрайт се застъпи за него с думите: „Само интелектуалци четат Foreign Affairs.“
Кои са интелектуалците? Според Робърт Нозик от Харвард („Anarchy, State and Utopia“) „интелектуалец не е всеки човек с интелект или знания, а онзи, който изразява идеи с думи, стигащи до съзнанието на други хора. Не са интелектуалци хората, произвеждащи математически формулирана информация, хората с TV камера, художниците, скулпторите.“
Спорно. Но и Борхес броеше за интелектуалци само ангажираните с кауза. Като Бертран Ръсел и Чомски, Сахаров и Солженицин. Като Емил Зола, който през 1898 рискувал живота си, пращайки във вестник „Орор“ своето открито писмо „J’accuse“ („Аз обвинявам“) за аферата Драйфус.
Щом си Емил Зола, няма как да не ти публикуват писмото, мислех си. Не било така, каза Борхес. Единият от двамата издатели на „Орор“ бил Жорж Клемансо, „парламентарният тигър“. Клемансо поместил писмото на Зола на първа страница на вестник „Орор“, за да катурне президента на Франция Феликс Фор.
* * *
Интелектуалецът Зола защитил кауза – казал, че генералитетът и църквата са пратили капитан Драйфус в каторгата на Дяволския остров по скалъпено обвинение. През 1998 католическият вестник „La Croix“ поднесе извинение за това, че преди 100 години нарекъл Драйфус „еврейския шпионин“.
Значи Юго и всички други, които се застъпили за българите срещу турските зверства, са интелектуалци.
От Едмънд Бърк и лорд Солсбъри, който бил против промените, понеже „всяка промяна е към по-лошо“, до ден-днешен десните интелектуалци не са по-малко от левите. А повечето не са нито леви, нито десни. Милан Кундера разказваше как го разпитвали:
– Г-н Кундера, вие като интелектуалец…
– Каквооо…
– Добре, есеист. Да речем романист.
– Да речем.
– Какъв романист сте – ляв или десен?
– Боже мой! Просто романист.
На високите чела им лепят етикети. Затова един от най-високочелите си беше направил визитки, на които пишеше: „Хорхе Луис Борхес, съвременник.“
Заключение: Леви и десни са грабежите на политиците, по-малко интелектуалците. Баща ми се върнал от Гьотинген, казал, че Хитлер ще загуби войната, и царските офицери го интернираха. После комунистите го репресираха. Сталинистка, царистка или друга, простотията мрази интелектуалците, все едно накъде клонят.
В. „Сега“, 26 май 2004 г.