Покривът на Софийския университет прилича на обърнат супник. Под него беше най-голямата аудитория, която също наричахме супника. Един ден на покрива запъплиха трудоваци, пробиха го, направиха кофраж, арматура, наляха бетон. Появи се кокетно бункерче и амбразури с обстрел към кръстовището на „Царя“ и „Левски“.

През 1952 г. овалната аудитория под супника се изпълни с правостоящи; всички искахме да чуем 93-годишния Александър Теодоров Балан, първи ректор на Софийския университет, любослов и ревнител на езика ни.

Някои от думите, които той навремето измислил, са в употреба и днес; други са забравени. Например „назадък“ и „обадник“ (доносник) – дума, за която се сетих, когато пуснах радиото в колата и чух един председател на парламентарна комисия да казва:

„Кунтрулиръниту нъ дусиетътъ ут дуносницити…“

Радетел за правоговор, Балан ценеше „Родно радио“ и „Попчето“ (24 години по-младия от него Сирак Скитник, който ръководил Радио София след 1935 г.).

Попчето наложил в ефира сценичен правоговор, поставен глас, логически паузи, а не паузи за поемане на дъх. За да постигнеш това, трябват езикова култура, никакви говорни дефекти и много упражнения като „крал Карл и кралица Клара крали кларинети“. Попчето – поет, сценограф и драматург на Народния театър – допринесъл за налагането на литературен български.

Напредък, назадък

Горещата и студената война също допринесоха. „Вражеската пропаганда“ беше блокирана с „джаминг“ (заглушаване), а и без джаминга имаше ефирни смущения и „фадинг“ – периодично отслабване на късовълновия сигнал. Налагаше се да изговаряш много ясно, за да се разбират думите ти. Правоговорът стана занаят за двайсетина високошколувани радиогласове. Те станаха законодатели в интонационната среда; звучаха малко стерилно, понякога театрално. След 70-те години постепенно ги изместиха радио- и телевизионни журналисти – ломотещи, мънкащи, подсмърчащи, сумтящи, пъшкащи и с говорни дефекти, но по-естествени. Като не броим тежките случаи, те подхождат на тона и съдържанието на електронните медии, които – както и печатните – се промениха. Разбрали ли сме тази промяна? Нека си представим, че ни питат: когато има конкуренция, става ли предлаганият продукт по-добър?

Да – отговаряме вие и аз.

Информацията също ли се глобализира? По-бързо ли се разпространява тя в електронния век?

Да, да – бързаме да отговорим.

Сега да проверим резултатите от теста. Ужас. Провалили сме се. Нито един верен отговор.

Жестоката истина е, че в световните медии има „назадък“. И в езика, и в съдържанието им.

Данък простотия

В един ден от живота на Балан през 1898 г., когато той бил 39-годишен, на първа страница на лондонския „Таймс“ имало обяви, следвали обяснения за нови и не толкова нови романи – например: 30 драматизации по романите на някой си автор, без да го питат и без да му платят; той се ядосал и променил начина си на писане, за да се объркат режисьорите нахалници. По-нататък в същия брой на „Таймс“ има 19 колони външни новини, 8 колони вътрешни и три колони за улова на сьомга. Точно 50 години по-късно, 5 години след смъртта на Сирак Скитник (1943), първа страница пак е заета от обяви, а статиите коментират събитията в Италия, Канада, Китай и „кризата в западната цивилизация“.

След още 50 години (1998) на първа страница на „Таймс“ вместо обяви има статии. Те са едва 6 и само една от тях е за нещо, станало извън острова – Леонардо ди Каприо имал нова приятелка.

В епохата на глобализацията медиите са по-провинциални и по-тъпи, отколкото по времето на скърцащия телеграф, и това личи както в „Таймс“, така и в таблоида на Рупърт Мърдок „News of the World“, който преразказа на две страници едно „много скришно“ досие на ФБР как Осама бен Ладен поддържал харем, добре зареден с алкохол и компаньонки, между които едно момиче от Чикаго, което му се присмяло, че му е малка пишката, и той намразил САЩ.

Британците са медийна суперсила и това, което става при тях, по-късно става и другаде. В медийна среда, която гъмжи от свирепи конкуренти, настъпва канибализъм и израждане на предлагания продукт. Той „става все по-скудоумен“, мисли Умберто Еко. Чудя се приложима ли е идеята му за „данък върху опростачването“. Какъв данък трябва да плати една телевизия, която пита своите зрители: Какъв е Осама бен Ладен: а) приятел на Джордж Буш; б) баскетболист; в) терорист. Или: В какъв уред се приготвя печено пиле: а) фризер; б) прахосмукачка; в) микровълнова фурна.

Какъв да е данъкът простотия за радиостанция, разказваща как „за учудване на композиторЪТ, той не получил благодарност от страна на пианистЪТ“?

Балан знаеше отговора за своето време. А ние?

 

В. „Сега“, 14 ноември 2001 г.