Резюме: този спомен е за Сергей Михалков и за българските летовища, когато Джони Холидей пееше „Сувенир, сувенир“.

40 години не се бях сещал за Сергей Михалков. Внезапно се сетих за него и след 48 часа прочетох, че той умрял.
Паранормално явление? Ами! Скептичен съм към разните там предчувствия, прозрения. Не вярвам на врачки и гледачки. Не чета хороскопи. Убеден съм, че най-тъпият от всички възможни въпроси е: „Вие коя зодия сте?“

Сега да ви разкажа как се сетих за Сергей Михалков. Телефонира ми един стар приятел и ми се скара:

– Чу ли какво каза Симеон Дянков?

– Кой?

– Как кой! Новият финансов министър. Ти телевизия не гледаш ли?

– Не. Нали знаеш, че си изхвърлих телевизора и сега съм само на интернет.

– Той каза, че се влошил бюджетният пикчър. К’ъв пикчър, бе? Не те ли е срам бе, Джимо?

– Не; защо? Едно време ние казвахме „Внимавай в картинката!“ Не казвахме „Внимавай в пикчъра!“ Финансовият министър казал, че бюджетният пикчър се влошава, понеже не заеква. Ако заекваше..

– Я стига с вечните твои глупости – обиди се старият ми приятел и прекъсна връзката.
Но аз знам, че той пак ще ми позвъни, понеже „Ако обидиш приятел, той не ти прощава обидата; той я забравя“, казваше Джон Уейн в старите уестърни. И когато моят приятел пак ми позвъни, ще му дообясня какво щях да му кажа, ако не ме беше прекъснал. Че хората, които заекват, рядко изричат глупави думи, понеже, докато заекват, те имат време да си подберат думите и че това аз го знам от Сергей Михалков.

Когато узнах, че той умрял 97-годишен, казах си: „Не може да бъде; той не беше толкова стар“, без да пресметна, че са минали 40 години, откакто за първи и последен път разговарях с него. Всъщност той разговаряше с мен, аз мълчах като пукал, но като разбиращ и интелигентен пукал, ако вие можете да си представите такъв пукал.

Михалков написа басни, пиеси, книги за деца и текста на химна на СССР. После химна го смениха, но през 2000 година Путин, който тогава беше президент, казал на Михалков да напише нов текст по мелодията на стария химн.

Михалков идваше в МОЖ (международното летовище на журналистите южно от Златните пясъци), когато синовете му (Андрей Михалков-Кончаловски и Никита Михалков) бяха световно неизвестни. В МОЖ за всяка 20-дневна смяна се организираше вечер на дружбата, която всъщност беше обикновена разпивка, но по един от всяка националност трябваше да каже нещо пред микрофона и българите ме насадиха аз да говоря, а съветските журналисти – Сергей Михалков. Всички – германецът, чехът, полякът, унгарецът и останалите – говорихме на руски и аз, от страх да не сбъркам някой падеж, си отворих устата само за секунди и получих страхотни овации, понеже запотените бутилки с бяло вино вече бяха отворени и никой не искаше да слуша речовити оратори.
След изказванията Сергей Михалков ми обясни:
– Знаете ли вы почему… (Знаете ли защо от нашите тъкмо аз.? Защото заеквам. Човек, който заеква, докато заеква, може да помисли какво да каже. Кой беше онзи древен о-о-ор-ор-оратор, дето заеквал? Демостен ли?…) Ну, все равно.

На другия ден ни заведоха с автобус в Созопол. Влязохме в една кръчма и пихме джамайка – български ром, разреден с газирано питие, което се казваше алтай. Михалков ме попита защо се казва джамайка; аз запитах кръчмаря, който каза, че така било – джамайка. От морячетата, носещи „марфа“, имал магнетофона, който дънеше „Souvenirs, souvenirs“ и морячетата пиели джамайка, все едно дали ще разредят рома с алтай, с лимонада или със сайдер; и аз, като чух сайдер, без да искам, се разсмях, понеже на моя колега преводач Сидер Флорин му викахме Сайдер Флорин, но с възхищение, понеже той много хубаво беше превел Джек Лондон. Сергей Михалков настоя да му обясня защо се смея и аз му обясних. Макар че не разбрахме защо в Созопол пият джамайка, след джамайките аз проговорих руски, а Сергей Михалков не заекваше.

Когато ни натовариха в автобуса да ни върнат от Созопол обратно на Златните пясъци, вече се свечеряваше. Сергей Михалков каза:

„Долгий день уходит в ночь“.

Така е на руски заглавието на пиесата на Юджийн О’Нийл „Long Day’s Journey Into Night“. Българският превод е „Дългият път на деня към нощта“ и не е добър. Не си спомням дали със Сергей Михалков се замислихме за това заглавие.

В. „Сега”, 3 септември 2009 г.