(2009 г.)

В новия брой на списание The New Yorker видях разказ на Джулиан Барнс. И се сетих, че преди 20 години Джулиан Барнс написа „Свещи за живите в България“ (Candles for the Living in Bulgaria).
Когато той пристигна, беше навалял дълбок сняг и ми беше трудно да се спусна и още по-трудно, после, да излазя с „жигулата” нагоре по петдесетина метра стръмно между посолската вила и тесния път между Бояна и Княжево. Ако сте карали жигула, вие знаете, че по заснежена стръмнина тя е като шейна. Тогава, преди 20 години, още нямаше джипове и мутри в България. После зацари клептокрацията с разните там компенсаторки, реституции, приватизации, възстановявания на земите в реални граници, финансови пирамиди.

Шеф-шпионинът на френското посолство беше Ив Манвил, много симпатичен и общителен млад мъж. Той поиска да му помогна да преведе думата мутра и аз исках да му помогна, понеже той ми помагаше: докара ми цяла сюрия важни интелектуални клечки от Франция да направя с тях дискусии в аулата на Софийския университет. Но – ха де, като не знам как е мутра на френски? Хеле, сетих се, че имаше един френски филм, който се казваше Les Grandes Gueules. Ив Манвил хареса превода ми за мутрите (Les Gueules), но аз не го харесвам и ако някой форумен франкофон ми подскаже по-подходяща дума, ще му благодаря.

Ив Манвил се занимаваше с всякакъв шпионаж, включително културен и се чудеше как е възможно книгата на Джулиан Барнс („Папагалът на Флобер”) да се продаде в София в двойно по-голям тираж, отколкото в Лондон. А пък Джулиан Барнс, понеже знаеше, че гладуваме, беше пресметнал на колко грама кашкавал се равнява цената на книгата му, за която в НДК хората се редяха на опашка. Той пресметна, че е колкото половин фунт качо-кавальо.

Джулиан Барнс влязъл в една софийска църква.
Ще да е била „Света София“, както ми я описа. Тя не е импозантна, но има хубав хор и акустика. Нямам приятели духовници, ако не броя отец Боян Саръев. Не се моля, понеже в пансиона на братята йезуити ежедневно казвахме 22 Аве Марии и Патер ностера – преди сън, след сън, преди първия етюд, след първия етюд, преди закуска, след закуска, преди първия учебен час, след първия учебен час и така нататък. Но ми действа успокояващо да постоя понякога в „Света София“, да послушам черковния хор и да запаля свещички за живите и за умрелите. После Джулиан Барнс написа в The New Statesman „Свещи за живите в България“.

20 години минаха оттогава. Много работи се промениха в България и в света.
– Някои работи станаха по-добри. Например далекосъобщенията и оръжията.
– Други работи не помръднаха ни напред, ни назад. Например политиката и човещината.
– Трети работи станаха по-лоши. Например доматите и литературата.

Доматите, са вкусни само ако са от градината на баба ти. Литературата е добра само ако си патиш от каквото си написал. Все търся и не намирам разказа на Николай Хайтов как един селянин хвърлил шепа чакъл в зъбците на една машина в КЦМ (Комбината за цветни метали, който е между Пловдив и Асеновград) и заводската охрана го заловила. Разпитвали го кои чужди шпиони са го подкокоросали да прави саботаж. А той, човекът просто имал черешова градина в землището на село Куклен, но КЦМ му отровил земята. Едни японци после казаха, че землището около КЦМ няма да се очисти поне 150 години и най-добре ще е там да посадим черници, че с черничевата шума да храним копринени буби.

По същото време (пак преди 1989) Ладислав Мнячко написа „Как сладка е властта“ (Mnacko: Ako chuti moc; The Taste of Power). Мнячко разказа как политиците биват изритвани не по причината, за която те заслужават да бъдат изритани. Героят на Мнячко направил кариера в партията. Хората от едно село се съпротивлявали на колективизацията. Той ги отрязал от държавните услуги – телефони, транспорт, електричество – и ги сломил. Ала велможата имал съпартийци завистници. В местно вестниче се прокраднала информация, че той застрелял сърна, извън ловния сезон. Свалили го, а медиите славословили партията как принципна е тя; дори заслужил свой деец тя сваля, щом той наруши закона.

Сетих се за Мнячко, когато президентът на САЩ Бил Клинтън загуби престиж не заради варварство (той бомбардира Белград, една европейска столица), а заради банална историйка с момиченцето Моника Люински.

Когато медиите попадат под контрол и оскотяват, писатели казват какво става във Фъктаун (книгата на Александър Зиновиев „Ибанск“ я преведоха със заглавие Fucktown). И писатели палят свещи за живите.

Вече 20 години от 1989 до 2009. И все тъй. Сто години срамота.

Димитри Иванов
–

В. „Сега”, 22 октомври 2009 г.