През 1962 г. излезе френският филм – „Войната на копчетата“, La Guerre des Boutons. Две банди ученици враждуват. Едната банда, като хване „пленник“ от другата, не го бие, само му отрязва копчетата и го пуска да си върви опозорен, като придържа панталонките и гащите си. Подобно наказание налагам на онези палавници във форума, които го заслужиха, опитвайки се да иронизират моите спомени, как над България освен запалителни и фугасни бомби падаха от небето гърмящи играчки. Това бе истината, а истината, приятна-неприятна трябва да се знае.

През 40-те години на ХХ век имаше пловдивска легенда как арменецът Аршак намерил между седефените ризени копчета, които са с две дупчици дефектно копче със само една дупка. Дал го на жена си да му го зашие на ризата. Тя естествено не могла, майка й и сестра й също не могли, Аршак казал „Три жени вкъщи и не могат едно копче да зашият.“ Било много лошо да кажеш за една жена „Тя не може едно копче за зашие“ и оттогава се знаело, че петел пее в къщата на Аршак.

Аршак имаше чираци и калфи, даваше им подслон и храна и занаят в ръцете. Пловдивчанците и сега си казват майнички, но те не са никакви майни, те носят ризи конфекция. Майните носеха ризи с две монограмчета, избродирани със ситен бод. На лявото джобче примерно „ДИ“, на дясното – „А“, да личи, че Аршак на Джумаята ти е шил ризата. То не ставаше току-така. Първо, едно кафе, което чиракът донася от арменското кафене долу във филджани, поставени на дъното на едно нещо като прозрачен пресечен конус с дръжка в горния край. Занаят не се учи с учене, занаят се краде, казваше Аршак и чирачето знаеше табиета на всеки мющерия – кафето му със или без зеленикавата ориенталска подправка хел, шекерлия или горчиво, което преди да го изсърбаш си слагаш под езика бучица небетшекер, захар, която е другояче кристализирала и се стопява по-бавно от обикновената. Ако си дете, казваш „локум“ и „малеби“. После Аршак със сантиметъра ти премерва обиколката на врата, гръдната обиколка, ширината на раменете и дължината на ръцете. После ще чакаш десетина дни, Аршак не бързаше. Бързата работа – срам за майстора, казваше той. После отиваш да си вземеш ризите от английски поплин или от френски popeline в десен по „твой“ избор, всъщност както са те посъветвали възрастните, оглеждайки топовете плат, които чичо Аршак е разгънал пред теб. Можеш и с твой плат, но само ако е от мерсеризиран памук и не е целволе – не зная какво означават тези думи; седеф знам, копчетата бяха седефени, с две дупчици, никога пластмасови.

Занесохме му плат, изтъкан на домашен стан. Аршак каза: „От Карлово ли е ?“ Коприната не беше карловска. Аз и аргатинът ни Хасан, помак-родинец преименувал се на Асен, бяхме секли черничевите клони да храним копринените буби, развъдени от майка ми на стелажите в един от складовете на фабриката на баща ми в Катуница. Бубите шумоляха денем и нощем, лакомо гризейки черничевата шума, наедряваха и тъкмо когато Асен и аз се уплашихме, че няма да им насмогнем на шума, те се завиха в пашкули.

Аршак продължи да разглежда скептично домашно тъкания плат. „Вътъкът …хъмм…не е мерсеризиран памук.“ „Хъммм“. Помислих, че ще откаже. А той се въодушеви: „Ще станат ризите. Един път ризи ще станат!“

– Дора, моля ти се и за Спайч – каза на майка ми Ефросина Каблешкова. Кака Фроса беше гаджето на моя кръстник Димитър Списаревски, който беше на военното летище в Карлово. Майка ми моментално каза „Да“, после Спайч моментално казваше „Да, ама сега не мога“. След това на 20 декември 1943 г. не можеше, защото загина.

Близо до Карлово, в бараката на военните летци той сутрин наденваше къси панталони, увиваше си краката в партенки от хасе от стари чаршафи, обуваше си ботушите. Високи ботуши и къси панталони? Не се чудете, тогава нямаше климатици. На пирон в рамка на стената имаше диплома. Спайч учил за летец изтребител в Германия. На дипломата имаше орел, държащ пречупен кръст, думи в готически шрифт, букви, които мразех да чета и още повече да пиша. Подписът бил на Херман Гьоринг. Тоя дебелак го знаех, бях го виждал на снимка в илюстровано списание Signal. С една дума, нищо интересно. Интересното беше, че Спайч, който изобщо не отиде при Аршак, каза също като него „Занаят се краде.“ Каза го на „Засмения“, чипоносият авиационен механик, което ме возеше на задната седалка на 125-кубиковата моторетка.

Не видях, само чух, че „Засмения“ лазел по покрива на хангара и от една дупка гледал как специалистът на Луфтвафе прави реглаж. Специалистът не давал да да го гледат как прави реглаж. То било реглаж на променливата стъпка на тривитловавата перка на месерите. Аз ги чувах тези думи, без да ги разбирам, може да ги предавам неточно, извинете ме. Фроса каза, че Спайч загинал в друг самолет. Той трябвало да е начело на ятото, но неговият месер не отлепил. Спайч се прехвърлили на френска бракма, настигнал момчетата си, които не можел да изостави, и повел боя. Налетял с таран срещу мародерите. Допускам, че не са били двумоторните B-26 MARAUDER, а четиримоторните „летящи крепости“ В-17 или В-19. Пак ме поправете, ако греша. Но аз не греша, когато казвам: Това е войната. Много войни по света видях като военен дописник.

Филип Димитров, който не е помирисвал война и не знае как тя мирише на изгоряла гума, печено човешко месо и човешки лайна, каза: „Тръгват нашите момчета, след тях вървят американските момчета и няма страшно“. Соломон Паси, който изклинчи от войниклъка, каза „геройски“: Напред в НАТО, майната му на православието.

Аз на моите омразничета (хейтъри) нищо не им казвам. На тема моите досиета можех да им затворя устите, но не го направих, понеже се отнася до моето минало. Но сега се отнася за българското минало – гърмящите играчки – и аз не мога да мълча. Постъпвам както във филма „Войната на копчетата“. Пускам омразничетата да си вървят по живо по здраво, опозорени, придържайки с две ръце нааканите си гащички. Разбрали неразбрали, че не са в категорията на Джимо, който пред телевизионните камери в US „нокаутира“ Бжежински в политически сблъсък.

В. „Сега”, 19 ноември 2014 г.