Димитри Константинов Иванов – журналист, преводач, есеист
1932 г. – Роден на 1 януари в Асеновград. По-точно роден е на 31 декември 1931 г., но е писан в кръщелното в следващата година, за да мине в следващия набор за казармата.
Бащата Константин Илиев е следвал химия в Гьотинген, Германия. По това време има малка фабрика в с. Катуница край Асеновград, в която произвеждал калциев бисулфит, консервант за плодове. Благодарение на това производство, консервира ягоди и ги изнася по море във Великобритания, предприятието било успешно.
Майката Дора Илиева, към онзи момент работила като чиновничка в тютюневата фабрика „Асенова крепост” в Асеновград.
1936-1939 г. Живее с майка си в Брюксел при своя вуйчо, женен за богата белгийка от благороднически произход, и тръгва на училище там.
1939-1950 г. Учи последователно в училището в с. Катуница, във френския колеж „Сент Жозеф” в Пловдив, в училище „Св. Седмочисленици” в София (на мястото на днешната спортна палата, по-късно разрушено от бомбардировките), и във френския колеж в София (до закриването му през 1947 г.) и в Пета мъжка гимназия.
1944 г. При бомбардировките през януари апартаментът на семейството срещу Попа (паметника на Патриарх Евтимий) е разрушен и семейството се евакуира за кратко в с. Катуница до Асеновград. След това се премества в къща на роднини в квартала недалеч от Орлов мост край ул. „Иван Асен“.
1948 г. Фабриката на баща му е национализирана. Димитри си сменя фамилията на Иванов, за да може да кандидатства в университета и да не му попречи, че баща му е „фабрикант”.
1951 г. Приет е в Софийския университет специалност Френска филология, но е изключен от университета след два месеца, защото е докладван, че се явил на изпита с учебник, обявен за „вражеска пропаганда”.
1952 г. Работи в „Чистотата” на София, мие улици с маркуч и в „Паркове и градини”, полива нощем зелените площи в Докторската градина.
1953-1955 г. Приет е и учи английска филология в Софийския университет, а лятно време кара летен лагер-казарма за студенти, според тогавашните наредби. Работи като студент в „Предавания за чужбина” на радио „София”.
1956 г. Изключен е от Софийски университет преди да завърши английска филология, защото е избран за комсомолски секретар, а след проверка за тази длъжност се оказало, че баща му е фабрикант с национализирана фабрика.
1957 г. Дава частни уроци по английски и математика. Един от учениците му е син на испанския художник комунист Хосе Санча, с чието ходатайство е назначен като преводач в БТА. Постъпва в БТА като преводач и започва да учи задочно международна търговия във Висшия икономически институт “Карл Маркс” (сега УНСС).
1962 г. Завършва задочно “Международна търговия” във ВИИ “Карл Маркс”.
1957-1977 г. работи в БТА като преводач и редактор. Българска телевизия прави студио в БТА, в което той и Петко Бочаров коментират и съобщават последни новини.
1977 г. Подава документи за назначение в Българска телевизия. Директорът на БТА Лозан Стрелков не иска да го пусне. Стига се до конфликт и обвинения,че е закъснял за дежурство и е уволнен. Не получава назначение като коментатор в Българска телевизия, защото междувременно там става зам.-генерален директор негов шеф от БТА Петър Кожухаров, с когото също имат конфликт. Постъпва в отдел „Телевизионна реклама” на Българска телевизия. Работи на свободна практика като „четец” на западна литература и писач на анотации за книги за издателство „Народна култура”, превежда западни автори.
1977-1978 г. Работи в „Телевизионна реклама” на БТ и от 1978 води рубрика в предвестника на „Всяка неделя” – „Информационен дневник “Неделя”, половинчасово обедно предаване.
1978-1990 г. Работи във „Всяка неделя”, прави интервюта или се включва на живо да коментира международни теми. Превежда художествена литература за „Народна култура” и др. издателства.
1982-1989 г. Води рубрика в седмичника за книги в. „АБВ”.
1991 г. – Директор на втори канал на БНТ, тогава наричан „Ефир 2”. Пенсионира се от държавната служба.
1992-1993 г. Работи като коментатор във в. „1000 дни”.
1993-1996 г. Работи в едночасовото седмично предаване „Наблюдател” по БНТ, външна продукция, която правят заедно с журналиста Тома Томов. Прави интервюта, снимат телевизионни репортажи и документални филми. През септември 1996 г. със закон, наричан „Закона на Клара (Маринова)” предаването е спряно, под натиск на правителството на социалистите с премиер Виденов. Законът забранява на частни фирми да правят външни продукции с политическо съдържание в държавни медии.
1997-1999 г. Работи в сп. „Сега”.
2000-2018 г. Води седмична колонка във в. „Сега” със специфичните си есета, които нарича „писаници”. От лятото на 2017 г. продължава да води колонката си на две седмици.
2002 г. Получава орден „Стара планина“ за „изключителни заслуги в областта на журналистиката и по повод 70 години от рождението“.
2004 г. Получава наградата „Черноризец Храбър“ за цялостно творчество.
2008 г. Получава награда за цялостен принос в медиите на фестивала Mediamix’08 в Албена.
С журналиста Петко Бочаров, с когото са работили години наред в БТА, 2000 г.
Димитри Иванов: Когато бях агент
Бележки в отговор на читатели на в. „Сега”, 2004 г.
21 години бях в Българската телеграфна агенция и казвах, че който е в агенция, е агент. На вас едва сега го казвам, понеже тогава не се познавахме. Ако щете вярвайте, в БТА имаше длъжност информатор; и такъв съм бил.
Срещах хора от службите. И наши, и чужди. От американските, та до японските. Кръстосваха ни се пътищата. Предполагам, имал съм вземане-даване с тайните служби повече, отколкото повечето хора. Много от срещите бяха без човекът да ти каже: „Аз съм еди какъв си и искам от теб еди какво си“.
Понякога не беше така. Един японец много държеше да ми покаже значката си. На нея имаше слънце и луна. „Защото ние следим денем и нощем”, обясни ми с гордост. Той много ми помагаше да се оправям в Япония и, когато поисках да видя рибната борса, се залови да ми търси гумени ботуши, пък нямаше 43 номер и много се постара човекът.
…
Агентът има антените и усета на изоставена любовница.
Той разбира, че цената му е паднала, ако получи унизително поръчение. Изпаднах в такова положение, когато от БТА ме уволниха. Хем агент, хем ме уволняват. Излиза, че не съм бил агент. Вие как мислите; бях ли агент? Та, като ме уволниха от БТА и след като бях „свободен артист“, както се изразявах, или безработен, както повечето хора казват, отидох във „Всяка неделя“. Службите поискаха чрез мен да узнаят карат ли се Янчо и Кеворк. Аз пък мълчах като пукал.
…
Една вечер влизам аз в морското казино и Янчо вика: „Джимо, ела да седнеш при мен“; Кеворк от противиположния край на масата, на максимална дистанция от Янчо: „Джимо, ела при мен, пазя ти стола“. Поумувах секунда-две, пък казах: „Отивам в тоалетната.“
И стоях навън в тъмното, и пушех цигари, и гледах морето и луната, а вътре на масата трийсет души пиеха младо памидово вино, по-пивко от всякакви розета и божолета и ядяха калкан, дето много го обичам.
При друг случай Кеворк каза на Янчо: „Ей, да знаеш, че Джимо е двоен агент“. Янчо ме защити: „Няма да обиждаш Джимо! Не е двоен, а на четири разузнавания!“
В някаква сводка на службите излезе съобщение, че съм „избягал“. Не зная и не искам да зная дали е било отмъщение за това, че не се бях съгласил да се разприказвам какво става във „Всяка неделя“. Тогава „да избягаш“ беше много „вражеска проява“, имаше дума „невъзвращенец“. Петър Кожухаров се загрижи: „Намери начин да се покажеш на екран, поне веднъж, в кое да е предаване, че да спрат да говорят, че си избягал.” Пък аз не се показвах. Четях.
Няма професия читател, но аз си я измислих, когато ме изхвърлиха от БТА и доста врати ми се затвориха. Бях превеждал романи и в издателствата ме познаваха. Те получаваха новоиздадени книги от други издателства по света. Този световен безплатен книгообмен е утвърдена практика. Литературните агенти на писателите са заинтересовани – ако някъде по света прочетат и преведат новоизлязлата книга, ще платят авторско право – royalty. Но редакторите в издателствата не можеха да изчитат всичко, което получаваха по книгообмена, даваха на мен да преценя става ли книгата или не. Така станах професионален читател. Много приятен занаят си измислих, само дето съсипва очите. Всеки понеделник с една торбичка книги отивах в „Народна култура“ на уличката на гърба на журналистическия клуб – връщах 5-10 книги и вземах други. По 25 стотинки на прочетена страница плащаха, печелех повече, отколкото от преводите.
„Агент” бях 21 години, „читател” съм все още.
Помагаха ми. Сестри Ганчеви (Вера ми даваше книги от „Народна култура“ да ги чета и рецензирам, Васа ми монтираше филмите от Монголия и другаде, където Томски успя да ме командирова, преди и него да порежат, Иво Гарвалов щеше да ме назначи в радиото, но Мирчо Спасов го спря.
Бях директор на втора програма на телевизията (1990-1991 г. – бел. ред.), когато си връчих оставката на Асен Агов. Фреди Криспин, моят най-добър приятел, ми намери работа във вестник „1000 дни”, където бяхме с Любен Дилов, Красен Станчев… Що се съгласих да стана директор? Хем бях чел за министерството на истината на Оруел, за д-р Гьобелс. Той поне имал 7 факултета, а ти само 3, предупреди ме Иво, но не го послушах. Детинщини. Кой ли не ги върши.
…
През 1963, както четях в БТА съобщенията на AP и UPI, че Кенеди е убит, телефонира ми човек, който каза:
„Аз съм Гълъбов от телевизията. Една джипка… не – една газка ще дойде и ще ви откара до телевизионната кула в парка. За коментар на живо в ефир. Вярно, че досега не сме правили, но все някой трябва да е първият.”
Написах си аз един текст, после в кулата с асансьор до горния етаж, но после има още стълби към студиото, а една много хубава жена се качва по стъпалата пред мен и аз така се заплеснах по два стройни женски крака, че се препънах по глупавите стъпала, правени сигурно по някакъв особен английски стандарт. Не паднах, направих лицева опора, но очилата ми паднаха и се счупиха. И когато Анахид (Тачева – говорителка в телевизията по това време – бел. ред.) обяви: „А сега коментар за убийството на президента на САЩ Джон Кенеди“, аз, като не мога без очила да си чета текста, започнах да говоря. Никой не съобрази да ме спре и аз цели 19 минути дъра-дъра, понеже нямах усет за телевизионно време.
На другия ден един от висшия ешелон строил горкия Гълъбов:
– Тоя да не съм го видял повече на екран. Половин час разправя врели-некипели. Трябва кратко и ясно: Дотам стигнаха в загниването си, че си убиват президентите!
Шест години по-късно, през 1969 г., Леда Милева ми телефонира:
– Готово! Убедих ги, че прилуняването трябва да го излъчим. Ще правиш превод зад кадър на живо в ефир. Вярно, че досега не сме правили, но все някой трябва да е първият. Ти поне ще казваш „апОло”, а не „Аполо”. Какво? Моля? Бил ти забранил. Ами като ти е забранил, да дойде той да превежда в ефир! Засега аз съм директор на телевизията.
И така… One small step for a man, a giant leap for Mankind. Roger! (думите на астронавта Нийл Армстронг, когато стъпва на луната: „Една малка стъпка на човека, голям скок за човечеството. Прието!” – бел. ред.)
Получих незаслужени овации. Дори от онзи, който ме беше свалил от екран. Браво, Димитри! Как само го каза: „Побиват американското знаме, едно знаме, което никога няма да се вее, понеже на Луната няма атмосфера, следователно няма и вятър. Направо ги уби. Страхотна метафора!”
Никаква метафора не беше, просто превеждах. Но на онзи, който искаше да е „просто и ясно“, му се присънваха несъществуващи метафори. Неслучайно имаше гатанка „Чисто и просто – що е то? – Къпан милиционер”.
После дойде Чернобил. Чух за радиационния облак от шведска радиостанция на къси вълни.
Занаятът „радиослушалка“ го бях научил в БТА, но го практикувах в „Работническо дело“. Те искаха да са преди всички и да имат новини от последния час – къде какво станало по света през изтеклата нощ. И аз, като си изкарвах смяната в БТА, след 24.00 ч. отивам право при Владо Костов (журналист международник от „Работническо дело” по това време, който по-късно става кореспондент в Париж, оттам бяга и става журналист в „Свободна Европа” – бел. ред.) или който е дежурен по брой. БТА е само на 50 крачки от Полиграфическия комбинат (в който е редакцията на „Работническо дело” – бел. ред.). И така, като „радиослушалка“ в „Дело“ си изкарвах още една заплата.
При такъв режим човек се успива, пък аз и без това съм си сънливец. Закъснявах за бетеанската „летучка“ в 10.00 ч, от прозореца на кабинета си директорът ме виждаше как тичам към пропуска, след като те вече са започнали, вместо да дойда поне два часа по-рано, да поседя на тръбата, че тогава да докладвам световните новини. Добре, ама аз си ги знаех от радиото, той не можеше да ме хване на тясно и това май го дразнеше. Иначе беше добронамерен към мен, не мога да го отрека.
…
От занаята „читател“ никой не можа да ме уволни
Но от агенцията Лозан ме уволни и не се водех никъде на работа, което беше обществено неприемливо в ония години, докато една вечер на светофара на „Орлов мост“…
Светна червено и аз спрях тойотата, цвят „сахара“. Този цвят е кафявожълт, сиреч лайнян, и аз все обяснявах, че съм избрал него, за да ми отива. Връщахме се от кръчмата на журналистите на „Граф Игнатиев“ с жена ми Милка и сина ми Асен; в клуба, като отидеш рано, можеше да изпиеш каничка лопушанско с агнешки флейки на скара с дървени въглища и да си тръгнеш преди да са дошли навлеците и големците. Както изчаквах на светофара на „Орлов мост”, някой ми почука на стъклото и кого да видя – Кеворк. Редовно бях участвал в неговия „Информационен дневник“, едно много хубаво едночасово предаване в неделя по обед.
– Джимо, още ли си без работа?
– Да.
– Много хубаво.
– К’во му е хубавото бе, да… – и трябваше да потегля, щото светофарът светна зелено.
– Ще правим…
Не разбрах какво ще правим, но после той се обади и започнахме да правим „Всяка неделя“ – Янчо, той и аз.
…
В телевизията ми липсваше „тръбата“ от която течаха телексите на 25 агенции. Дори бюлетините на БТА, който 21 години бях съставял, не получавах, понеже линията на висшия ешелон беше „Всяка неделя“ да няма свои новини; да й ги прави екипът на „Информация“. Но аз, стара „радиослушалка“, си правех сам новините, слухтейки край един свръхселективен американски военен радиоприемник. Издадоха заповед да си написвам предварително текст, за да ме контролират и контролиращият да се разписва на всяка страница. Цензура. Цензори бяха дежурните и се червяха от притеснение; подписваха без да гледат. Така правеха всички – Клара Маринова, Радо, който си стискаше очите, Гелето, който гледаше към тавана, докато подписваше.
Тия шведи не знаят руски, казах си на ум, когато научих по радиото за Чернобил. И по „Всяка неделя“ съобщих за радиационен облак, чийто вероятен източник е „Чорний бил“. Въпреки че казах „Чорний бил“, гордея се, че единствен в България съобщих за аварията. Това е моят отговор на въпроса, кое ми е най…
Но, след толкова годишен информационен опит (никога не съм се смятал за телевизионер, нито сега искам да се върна на екран), когато на 9/11 отидох в редакцията на „Сега“ и всички гледаха как вторият самолет се врязва в кулата, аз казах: „Е, аман от тъпи американски филми”.
…
(Със съкращения от в. „Сега”, 6-8 ноември 2004 г.)
***
„Комисията само обявява принадлежност към комунистическите тайни служби и нищо повече. Комисията не казва дали агентът е „добър” или „лош”, дали е писал доноси или е давал някаква важна информация. Комисията само констатира един факт, който обществото трябва да знае и нищо повече. След това журналистите, ако искат, може да отидат и да четат! И когато досиетата се четат, тогава се вижда повече. Тогава се разбира, че един агент като журналиста Петко Бочаров, макар че е бил от заможен род, сам е отишъл и се е предложил на ДС, а след това е написал десетки томове доноси, а друг агент като Димитри Иванов с писането си дори е предпазвал хората, за които ДС му е искала сведения!”
– Журналистът Христо Христов, изследовател на ДС и досиетата, в интервю за агенция „Блиц” и в. „Шоу” 22 юли 2012 г.